Последни публикации

Страници: [1] 2 3 ... 10
1
Четива / Бонитировка
« Последна публикация от vano - Октомври 24, 2025, 10:40:10 am »
http://wap.bglabrador.borda.ru/?1-0-30-00000106-000-10001-0-1207114528

Бонитировка или оценяване на кучетата. Термина идва от латинското bonitas - доброкачественост. Важен фактор за подобряване поголовията на породите кучета е използването на научнообосновани системи за племенно развъждане. За съжаление, днес в киноложките организации, далеч не винаги се вършат тези мероприятия, които водят към усъвършенстване на развъдната работа и планирано подобрение на поголовието на кучетата. Към тези мероприятия спада и бонитировката ( оценяването), за което в днешно време си спомнят само развъдчиците от времето на Съветския съюз, въпреки, че това е едно от най-важните мероприятия, позволяващо да се отделят по-ценните животни за тяхното по-нататъчно развъдно използване. Бонитировка се нарича комплексната оценка за кучето по произход, конституция и екстериор, работни качества ( за служебните и ловните породи) и качество на потомството. Оценката на кучето се изразява в балове и се потвърждава с наградните документи получени на изложби, състезания и изпитания. За всяко куче се изготвя така наречената отчетна карта, в която се попълват резултатите от бонитировката и присъдения на кучето развъден клас. Предварително се съставя план на бонитировката за всяка порода отделно с отчет от ветеринарно профилактичните мерприятия. Развъдчка трябва да знае основните критерии за комплексна оценка на кучето, защото това позволява да се подбират от племето висококачественото, здраво поголовие, способно да дава същото потомство.И от това потомство, също се подбират най-добрите животни и така от поколение на поколение. По този начин в породата се запазват всички положителни качества, които способстват за нейното осъвършенстване. Безсистемното стихийно развъждане води до загуба на ценните качества за породата. Обикновено бонитировките се провеждат всяка година с начало на оценителния период 1 ноември. Кучетата се оценяват от зоотехници и киноложки съдии с поканени членове на управителните съвети и секциите в клубовете по породите.Състава на бонитировъчната комисия се одобрява от ръководството на киноложката организация, под егидата на която се извършва оценката. В развъдниците бонитировкатасе осъществява от лица имащи диплома за зоотехници или биолози.Ако няма такива лица в развъдниците, могат да се привлекът за работата поканени специалисти, добре познаващи особеностите на кучетата от дадената порода. Конституцията и екстериора се оценяват по най-високата оценка получена на изложба. Типа на конституцията на развъдното куче трябва напълно да съответства с изискванията на стандарта за породата. Особенно внимание се обръща на здравината и хармоничността на телосложението на кучето, липсата на съществени недостатъци или пороци. Оценката на служебните качества се прави по степените на дипломите, присъдени на изпитания и състезания. Освен това, като се оценява кучето по служебните му качества е важно да се определи типа на външното поведение на животното, преобладаващите реакции в поведението и състоянието на органите на обоняние, слух, зрение, степен на дресировка и податливост на обучение, активност в работата, физическа издръжливост и упоритост. За оценяването на кучетата по произход е необходимо да се помни, че не само родителите, но и по-отдалечените предци оказват съществено влиание над потомството. За развъждане трябва да се подбират кучета, съответстващи на най-добрите представители на дадена порода на всички степени от техния произход. Това значи, че развъдната женска или мъжки трябва да произлизат от чистопородни родители с отлични работни качества. Родителите на свой ред, трябва да имат също такива добри предци.Произхода и породността се определят по написаното в родословието.Колкото повече бонитируеми животни има в родословието сред предците с големи служебни и развъдни качества, толкова повече се оценява произхода.Към положителните показатели на произхода спадат също наличните в родословието предци, за които е известно, че дават качествено потомство. Желателно е знаменитите предци да не са само от страна на бащата ( както често се случва), но и от страна на майката. На основата навида предци може да се състави относително пълна характеристика на наследствените качества на оценяваното за развъждане куче. За колкото повече поколения предци на даденото куче е известно какви са по екстериор или конституция, служебни качества и качествено потомство, толкова по-точно може да се предпхоложи, какво качество на потомството е способно да даде оценяваното куче. При оценката на родословието трябва да се изясни в какво направление – възходящо или затихващо- се намират качествата на предците. Колкото повече намалява качеството на предците от поколение в поколение това е все по-нежелан развъден показател. Важно е също да се отчете степента на предприемания имбридинг и качеството на кучетата, при които е предприеман. Пълното родословие на кучето трябва да се счита не по-малко от четири колена. Отбора по произход, трябва да е тясно свързан с отбора на кучетата по качество на потомството.За да проверите предава ли се едно или друга наследствено качество може само по пътя на оценка на качествто на потомството от избрани за развъждане кучета. Оценката на развъдните кучета по качества на потомството е доста сложна, но е необходима. Нерядо от животни получили високи оценки по екстериор и служебни качества, дават посредствено потомство, а от животни с по-ниска оценка се ражда ценно потомство. Колкото повече кученца от развъдни кучета бъдат оценени при бонитировката, толкова по-пълна и достоверна оценка по качество на потомството ще бъде получена.
2
Дата: 18 Октомври 2025 г. (събота)
Място на изложбата: стадион "Кумарица", гр. Нови Искър.
Официално откриване и начало на изложбата - 11.00 часа.
Регистрация на участниците - от 9.30 - 10.45 часа.

Съдия: Галина Тодорова, FCI съдия на всички породи.

Записването за изложбата става на e-mail: nokkbg@gmail.com

При записване посочете:
- Име на кучето;
- ПК Номер (номер в ПК на НОКК, МОКК, МАКК или Български горан);
- Микрочип (ако имам поставен);
- Дата на раждане;
- Баща;
- Майка;
- Собственик.

Кучетата без ПК Номер ще получат само експертна оценка.

Краен срок за записване 16.10.2025 г. (четвъртък).

ВАЖНО! ЗАПИСВАНЕ НА МЯСТО НЯМА ДА ИМА!

Кучетата ще бъдат оценявани според пола, в съответните класове, както следва:
- бебе (3-6 месеца);
- подрастващи (6-9 месеца);
- млади (9-15 месеца);
- междинен (15-24 месеца);
- открит (2-8 години);
- ветерани (над 8 години).

Ще се проведат и следните конкурси:
- Най-добро бебе - избира се между победителите в клас бебе мъжко и женско (награждаването става след приключване на отсъждането на кучетата в клас бебе);
- Най-добро подрастващо куче - избира се между победителите в клас подрастващи мъжко и женско (награждаването става след приключване на отсъждането на кучетата в клас подрастващи);
- Най-добро младо куче - избира се между победителите в клас млади мъжко и женско.
- Най-добро куче ветеран - избира се между победителите в клас ветерани мъжко и женско.
- Най-добро мъжко куче - избира се между мъжките кучета, победители в класовете междинен, открит и ветерани;
- Най-добро женско куче - избира се между женските кучета, победители в класовете междинен, открит и ветерани;
- Развъдна двойка - мъжко и женско куче в разплодна възраст (класове Междинен, Открит, Ветерани), вече получили положителна оценка на изложбата.
- Развъдна група - най-малко 3 кучета, без значение от пола, произведени от един развъдчик, дори и да не са негова собственост.
- Шампион на изложбата - избира се между най-добрите младо, мъжко и женско и куче ветеран.

Кучетата трябва да са получили положителна оценка на изложбата.

Всички конкурси се провеждат след приключване на отсъжданията по класове.

Изложбата се организира с подкрепата на Столична община, район Нови Искър и petmall.bg.

Вход за зрители - свободен.

Очакваме Ви!
3
Дата: 26 Април 2024 г. (събота)
Място на изложбата: стадиона в с. Равно поле, обл. София.
Официално откриване и начало на изложбата - 11.00 часа.
Регистрация на участниците - от 9.30 - 10.45 часа.

Съдия: Петър Куюмджиев, съдия на FCI групи 1 и 2.

Записването за изложбата става на e-mail: nokkbg@gmail.com

При записване посочете:
- Име на кучето;
- ПК Номер (номер в ПК на НОКК, МОКК, МАКК или Български горан);
- Микрочип (ако имам поставен);
- Дата на раждане;
- Баща;
- Майка;
- Собственик.

Кучетата без ПК Номер ще получат само експертна оценка.

Краен срок за записване 24.04.2025 г. (четвъртък).

ВАЖНО! ЗАПИСВАНЕ НА МЯСТО НЯМА ДА ИМА!

Кучетата ще бъдат оценявани според пола, в съответните класове, както следва:
- бебе (3-6 месеца);
- подрастващи (6-9 месеца);
- млади (9-15 месеца);
- междинен (15-24 месеца);
- открит (2-8 години);
- ветерани (над 8 години).

Ще се проведат и следните конкурси:
- Най-добро бебе - избира се между победителите в клас бебе мъжко и женско (награждаването става след приключване на отсъждането на кучетата в клас бебе);
- Най-добро подрастващо куче - избира се между победителите в клас подрастващи мъжко и женско (награждаването става след приключване на отсъждането на кучетата в клас подрастващи);

- Най-добро младо куче - избира се между победителите в клас млади мъжко и женско.
- Най-добро куче ветеран - избира се между победителите в клас ветерани мъжко и женско.
- Най-добро мъжко куче - избира се между мъжките кучета, победители в класовете междинен, открит и ветерани;
- Най-добро женско куче - избира се между женските кучета, победители в класовете междинен, открит и ветерани;
- Развъдна двойка - мъжко и женско куче в разплодна възраст (класове Междинен, Открит, Ветерани), вече получили положителна оценка на изложбата.
- Развъдна група - най-малко 3 кучета, без значение от пола, произведени от един развъждач, дори и да не са негова собственост.
- Шампион на изложбата - избира се между най-добрите младо, мъжко и женско куче.

Кучетата трябва да са получили положителна оценка на изложбата.

Всички конкурси се провеждат след приключване на отсъжданията по класове.

Изложбата се организира с подкрепата на Община Елин Пелин, Кметство Равно поле и St. Sofia Golf & Spa.

Спонсори:
Фирма DARIYA (www.daryabg.com) е вносител на марките продукти за домашни любимци - Dr. Clauder’s, Arion, Pet Nutrition (Prince and Princess), Camon, Trixie, Tetra, FURminator, 8in1, Padovan, JR Farm, GreenFields, Croci, Biozoo и iGroom.
DOG-MODE (www.dog-mode.com) ръчно изработени, бутикови кучешки аксесоари от кожа и текстил – каишки, папийонки, бандани и др.

Вход за зрители - свободен.

Очакваме Ви!
4
На 29.03.2025 г. (събота), Национална Организация Каракачанско Куче (НОКК), сътрудничещ партньор на БНФК, организира Национална селекционна изложба на Каракачански кучета.

Място на изложбата - стадион "АВРЕН", област Варна с.Аврен.
Официално откриване и начало на изложбата - 11.00 часа.
Регистрация на участниците - от 9.30 - 10.45 часа.
Съдия: Георги Апостолов Апостолов – съдия на на 1 и 2 FCI групи.

Записване на e-mail: nokkbg@gmail.com.
При записване посочете:
- Име на кучето;
- ПК Номер (номер в ПК на НОКК, МОКК, МАКК или Български горан);
- Микрочип;
- Дата на раждане;
- Баща;
- Майка;
- Собственик.

Кучетата без ПК Номер ще получат само експертна оценка.

ВАЖНО! Записване на място няма да има. Краен срок за записване 27.03.2025 г. (четвъртък).

Кучетата ще бъдат оценявани според пола, в съответните класове, както следва:
- бебе (3-6 месеца);
- подрастващи (6-9 месеца);
- млади (9-18 месеца);
- междинен (15-24 месеца);
- открит (2-8 години);
- ветерани (над 8 години).

Ще се проведат и следните конкурси:
- Най-добро бебе - избира се измежду победителите в клас бебе мъжко и женско (награждаването става след приключване на отсъждането на кучетата в клас бебе);
- Най-добро подрастващо куче - избира се измежду победителите в клас подрастващи мъжко и женско (награждаването става след приключване на отсъждането на кучетата в клас подрастващи);
- Най-добро младо куче - избира се измежду победителите в клас млади мъжко и женско;
- Най-добро куче ветеран - избира се измежду победителите в клас ветерани мъжко и женско;
- Най-добро мъжко куче - избира се измежду мъжките кучета, победители в класовете междинен, открит и ветерани;
- Най-добро женско куче - избира се измежду женските кучета, победители в класовете междинен, открит и ветерани;
- Шампион на изложбата - избира се измежду най-добрите младо, мъжко и женско куче.
- Развъдна двойка - мъжко и женско куче в разплодна възраст (класове Междинен, Открит, Ветерани), вече получили положителна оценка на изложбата.
- Развъдна група - най-малко 3 кучета, без значение от пола, произведени от един развъждач, дори и да не са негова собственост.

Изложбата се организира с подкрепата на Община Аврен
Вход за зрители - свободен.

Очакваме Ви!
5
6
Разни и разнообразни / Re: Малко история ...
« Последна публикация от vano - Февруари 12, 2025, 07:09:06 pm »
"Кои са нашите Корени?

Миналата година излязоха първите резултати от най-мащабното правено досега ДНК-изследване на генофонда в България.
То доказа по безспорен начин, че българите са народ с европейска генетична структура, а тюркските гени са едва 1,5%.
40% от днешните българи принадлежат към хаплогрупите E-V13 и I-M423, които най-вероятно са възникнали в нашата Прародина на Балканите и оттук са били разпространени в цяла Европа от нашите предци при тяхната демографска експанзия след овладяването на земеделието. Също така за българите са характерни автохтонни, почти ендемични, редки и уникални генни комбинации.
Генетично българите са по-близко до италианците, северните гърци и дори унгарците, отколкото до останалите славяни.
При предишното голямо генетично изследвано директорът на Националната Генетична Лаборатория проф. Иво Кременски заяви в материал в сп. "Гео": "Независимо дали им се харесва на някои хора, оказа се, че имаме изключително малко славянско влияние в нашия народ - ние стоим много далеч от основните славянски народи". Според изследването ние не сме близки родственици със славяните, а имаме само натрупан славянски примес в по-късен период.
"Освен общите гени с Гърция и Италия, имаме корен, който сме наследили от прабългарите, които са дошли от Изтока. Оттам е индоевропейския ни корен. Нашите предци на коне обаче нямат нищо общо с тюркските племена, сочат резултатите - нямаме и 1% гени, свързана с монголоидната раса, към която спадат тюркските племена. Дори въпреки историческата ни съдба на петвековно робство, в гените ни не са останали следи от дългото съжителство с турци. Възможно е ние да сме обогатили тяхното ДНК, но обратният процес не се забелязва", подчерта акад. Ангел Гълъбов.
Коментар на редактора:
Това генетично изследване е от изключителна важност, а българските медии, учени и историци не му обърнаха почти никакво внимание. Не чухте за него по новинарските емисии, не чухте дискусии в сутрешните блокове, не чухте и изказвания на иначе устатите ни и компетентни историци.
А трябваше.
Защото темата за произхода на българския народ е много важна. И тъй като е много важна не просто за нас, а с голяма вероятност е от световно историческо значение, мнозина предпочитат да мълчат.
Чудовищната лъжа, че българите са тюрки (ако се чудите защо македонските лумпени ни обиждат на "татари", именно затова е) е дълбоко вкоренена в официалната история. Тази лъжа можете да прочетете във всеки учебник по история, по който сте учили вие или вашите деца. Нея можете да прочетете в Уикипедия, нея ще чуете и от устите на най-известните "историци".
А това е лъжа.
Гените не се подават на манипулация. И доказват лъжата. Езикът, в своето историческо развитие, не се подава на манипулация. И доказва лъжата. Простата човешка логика, която куца в официалната теория, също доказва лъжата.
Истината се оказва трудна за възприемане, след като са те лъгали цял живот. И се иска открито и непредубедено съзнание, за да я допуснеш до себе си.
А истината е, че българите са изключително древен народ. Нещо повече. Те са преки наследници на най-древния народ в Европа. Народът, притежаващ най-старата писменост в света, народът, започнал пръв да обработва златото и металите, народът, чиято култура е била на такова високо ниво, че с увереност може да се нарече люлка на знанията, които са превърнали европейската цивилизация в това, което е днес. Този народ не е бил пришълец. Не е дошъл от Иран, Пакистан, Афганистан, Татарстан, Хиндукуш, Памир и откъде ли не още. Той е живеел тук от незапомнени времена. И ние сме неговите наследници.
Това обаче не чухте никъде през седмицата. Едно такова признание и навързване на непризнатите досега исторически факти би разтърсило и пренаписало не само българската, но и световната история. И понеже залогът е прекалено голям, се мълчи.
От хилядолетия насам историята на българите е била писана от недоброжелатели. Била е преиначавана и манипулирана. Днес обаче науката доказва че всеки който е роден в България има над 60% от тези древни гени! Ние сме наследници на Великите Траки сред чиито синове са били Орфей, Спартак и много други герои от Гръцката и Римската история! ТРАКИТЕ СА ЛЮЛКАТА НА ДНЕШНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ В ЕВРОПА 🌟🌟🌟
Източници и изследвания:
- Едно от изследванията, което потвърждава тези данни, е публикувано в научни списания като “European Journal of Human Genetics" и “Nature Communications", където са анализирани Y-хромозомните хаплогрупи на популациите от Югоизточна Европа.
- Допълнителни изследвания на древна ДНК от неолитни и халколитни популации на Балканите също подкрепят тези заключения.

Йордан Русев
7
Пълни резултати: https://nokkbg.org/shows/NoviIskar2024.pdf
8
В литературата и изкуството ... / Re: Добри Жотев Вълчи вървища
« Последна публикация от Велко Бояджиев - Януари 19, 2025, 04:30:41 pm »
Легендата за Любата
Учителят ни предложи да отидем на екскурзия из планините по нашия край.

Разскачахме се, някои захвърляха шапките си от радост.

След два дни малката ни група напусна селото. Беше краят на май. От двете страни на пътя се люлееха зелени нивя. Обаждаха се пъдпъдъци.

— Слушайте птиците — обръщаше ни внимание учителят. — Всяка има своя песен и свой характер. Чуйте врабците. Все едно и също си чуруликат, без да ги интересува хубаво ли излиза, или не. Но чуруликат от сърце. Чуйте сега пъдпъдъка. Той предпочита да тактува — пъдпъдък, пъдпъдък, джау, джау. Да, стреми се да внуши на другите птици, че музиката е нещо, в което ритъмът е от основно значение. А чувате ли ей оная птица? Песента й е скучна и бездарна. Но това не й пречи да бъде нахална — ето, нейното досадно църкане се налага над песните на всички птици.

Още много неща ни разказа нашият учител и ние не усетихме кога сме навлезли сред планините.

Нагазихме сред гъста букова гора. Лъхна тишина и хлад. Краката ни затъваха в килим от нападала ланска шума. Бълбукаха вадички студена букова вода. Пием, а зъбите ни замръзват.

— Довечера ще чуете улулицата — каза учителят.

Запитахме го какво е това улулица.

— Нощна птица — обясни той. — Вика като човек.

Навлязохме в гора, толкова гъста, че наоколо заприлича на нощ. Когато се измъкнахме от нея, слънцето беше на залез. Пред нас се откриха планински пасища и една овчарска кошара. Обградиха ни зли кучета, но скоро дотича старец — овчар, и ги прогони:

— Добре дошъл, даскале — ръкува се той с учителя и ни покани в колибата.

Докато се настаним, докато поразпитаме овчаря за чудесиите на гората, и мръкна. Той запали газениче и под слабата му светлина ни поднесе вечеря — хляб, сирене и чесън. Така бяхме изгладнели от пътя, че изядохме всичко и поискахме още. Старецът с набраздено добродушно лице и кожена капа на главата все ни канеше:

— Хапнете си, хапнете си, деца!

Ядяхме и току разпитвахме:

— Дядо, кога ще чуем улулицата?

— Улулицата ли? — Той не можа да довърши думите си — отвън някой извика. Извърнахме очи към прозореца.

— Ето това е улулица, деца.

Ослушахме се, а нашият учител ни погледна под вежди и тънко се усмихна.

Предъвках последния залък, пих вода от една кратунка и попитах:

— Дядо, тук има ли вълци?

— Как да няма, има ги! Ти остави вълците, ама една мечка, мине, не мине вечер, споходи ме.

— Мечка! — стреснахме се и не посмяхме да разпитваме повече.

Дойде време да спим. Старецът донесе сено, разхвърля го по пръстения под, метна върху него две-три черги, даде ни още две-три за завивки и каза:

— Хайде сега на спане!

Налягахме, но мечката, за която спомена старецът, не ни даваше да мигнем. Ами ако дойде тая вечер? Но дядото говори за нея съвсем спокойно. Тогава не е толкова страшно. А той може и да се е шегувал? Ами, истина е това за мечката. „Улулулу“ — обади се пак улулицата. Тоя път тя извика по-особено. Може да е забелязала мечката.

Много време лежахме така, но умората надделя, та започнахме да заспиваме.

Събудиха ни кучетата. Те лаеха и квичаха едновременно. Такова лаене не бях чувал и веднага си помислих: „Мечката е дошла, мечката!“ Наскачаха всички. Събуди се и старецът, прокашля дрезгаво и продума най-спокойно:

— Брей, рекох, че тая вечер няма да дойде, а тя, виждаш ли я! Е, нищо, не знае, че имам гости!

Натрупахме се на прозореца, но вън бе тъмно и трудно се виждаше. Кучетата, застанали едно до друго като стена, лаеха, без да нападат. Учителят ни смъмра, но кой ти слуша.

През това време старецът наметна шаячната си дреха и извади иззад кревата една пушка с прерязана цев. После, без да ни погледне, отвори вратата и излезе навън. Кучетата, усетили присъствието на стопанина си, добиха сили и залаяха до скъсване. Чухме гласа на стареца: „У, бреее“! Силен рев напълни ушите ни и заглуши и неговия глас, и кучешкия лай. Разбрахме — мечката! Вън светна и протътна гърмеж. Страшният рев се повтори, но някъде от по-далече.

Старецът влезе, остави още димящата пушка и каза:

— Отиде си мечката, деца, взе си храната и си отиде, хайде, лягайте!

— Каква храна, дядо?

— Ами тая, дето й оставям през вечер, през две!

— Защо й оставяш храна?

Старецът се почеса по главата:

— Ами ако не й оставям храна, ще започне да напада стадото. А хапне ли веднъж месо, иди се оправяй — става стръвница. Едно време на село дойде мечкар да разиграва питомната си мечка. Някакъв непрокопсаник наумил да си направи шега и скришом от мечкаря дал на мечката парченце месо. Още същия ден тя скочила върху своя стопанин. Страшно нещо е мечка-стръвница.

— Дядо — рекох аз, — ти имаш пушка, защо не я застреляш?

Старият овчар ме погледна изненадано:

— Защо да я застрелям? Майка е тя, майка — има малки, зная бърлогата й. Виждал съм мечетата й. Те са деца като вас. Само тичат нагоре-надолу. Майка им ги събира, събира, па току удари някое с тежката си лапа. То изреве жално-милно, претърколи се и пак каквото си знае. Как да я застрелям? Кой ще гледа невръстните й рожби? С пушката само гръмвам да се поизплаши и да си иде. Де да знаеш — звяр, може да направи някоя пакост.

Млъкнахме смутени. Не можахме да разберем с ум стареца, но сърцата ни го разбраха.

На сутринта закусихме, сбогувахме се с добрия овчар и пак на път.

Когато се надвесихме над първата стръмнина, в далечината на изток се откри островърха гола планина, прилична на купа сено. Учителят ни спря, посочи планината и каза:

— Ученици, това е Любата. Виждате ли колко е стръмна? Ще ви разкажа нещо за нея, но когато се качим на върха й.

Пътувахме няколко часа. Зад гърба ни на запад останаха гористите планини, където пасеше своето стадо добрият овчар. Около пладне пристигнахме в подножието на Любата. Тя беше толкова стръмна, че когато започнахме изкачването, ни се струваше, че се катерим по стена. Обля ни пот. Почивахме много пъти. Запъхтени, не можехме да говорим. С подкосени крака стъпихме на нейния връх и налягахме кой където свари. Когато поотпочинахме, учителят седна сред нас и тихо започна да разказва:

— Някога, много отдавна, в някое от селцата, разположени в полите на тая планина, живяла чудно хубава мома. Очите й били две теменуги, косата й — узряла ръж, устата й — червена ягода. Всички ергени имали севда по нея, а най-много един беден момък крайненец. Задиряли я ергените по тлаки и седенки. Вардели да напият от водата й, когато се връщала с пълни менци от чешмата, но тя никому дума не давала. Само бедният крайненец не я задирял. Много я обичал той, та чак не смеел да се мерне пред очите й.

На един голям празник направили хоро. Там била и хубавицата. Надпреваряли се ергените да се хванат до нея. На края се скарали. Тогава момата рекла:

— Ще пристана на тоя от вас, който ме изнесе на върха на планината, без да си почине.

Измерил с очи стръмнината весел здравеняк и грабнал девойката, носел я някъде до над полите и там капнал. Поел я друг. Стигнал до средата, преуморил се и я оставил. Всички се опитали, но никой не можал да стигне до върха. Последен останал бедният момък, крайненецът. Взел я той на ръце, а ергените му се присмели: „Ние не можахме, та ти ли, слабушко.“

Не бил силен момъкът като другите, но обичта му била голяма. Стъпка по стъпка стигнал полите на планината. Надминал ги. Преполовил най-стръмното. Хората гледали смаяни и не смеели да си поемат дъх. С последни усилия крайненецът стигнал под върха. Пред очите му причерняло, но той направил още няколко крачки, стъпил на острото планинско теме, оставил девойката и от преумора припаднал. Засуетила се около него момата. Как да му помогне? А той простенал:

— Дай ми малко водица и ще оживея!

Огледала се тя, но къде вода навръх планината. С попукани устни момъкът издъхнал. Девойката се надвесила над него и от мъка проронила три сълзи. На мястото, където капнали сълзите, забълбукали три извора.

От тоя ден нарекли планината Любата.

Учителят завърши легендата, а ние, прехласнати, искахме да слушаме още. Някой боязливо се обади:

— А къде ли са трите извора? Да ги потърсим!

— Нямаме време, ученици — каза учителят, — слънцето клони към залеза, трябва да се връщаме!

Наставахме смълчани.

— Колко красива легенда — въздъхнах аз, — какъв ли е бил тоя човек, който я е измислил?

Учителят се усмихна.

— Спомнете си за стария овчар и мечката. Какво каза той снощи? „Защо да я застрелям? Майка е тя, майка — има малки!“ Красива душа има старецът, нали? Ето, някога една такава красива човешка душа е измислила чудесната легенда за Любата. Хиляди хора, които са обичали красотата, са съхранявали и предавали легендата от баща на син, от век на век!

Погълнати от мисли, заслизахме по нанадолнището.
9
В литературата и изкуството ... / Re: Добри Жотев Вълчи вървища
« Последна публикация от Велко Бояджиев - Януари 19, 2025, 04:30:09 pm »
Каро
Смешно ни ставаше, когато учителите го наричаха с истинското му име — Карамфил. Какъв ти Карамфил, за нас той беше Каро, нашият Каро. Ние го наричахме така, изпълнени с възхищение от него. И наистина, кой умееше да скача най-високо и да тича най-бързо — Каро. Кой можеше да намира най-добре птичи яйца и да прави върбови пищялки — пак Каро.

Помня го — ни висок, ни нисък, със сплъстена сламена коса и торбичка през рамо. Върви пред нас леко-леко, сякаш не стъпва, а опитва земята дали ще издържи тежестта му.

В моето родно селце нямаше прогимназия. Ние, петнадесетина момчета, се учехме в съседното по-голямо село. Пътувахме всеки ден — и зиме, и лете. Наш вожд и командир беше, разбира се, Каро. Слушахме го за всичко. Струваше ни се, че без него през мъгливите зимни дни ще объркаме пътя. Той ни защищаваше от най-големите побойници в другоселската прогимназия. А какви побойници имаше! Но и най-страшните се бояха от него.

Каро се учеше добре. През хубавите пролетни и летни дни често седяхме край някоя разцъфнала шипка и той проверяваше дали сме готови с уроците.

Хубаво беше през пролетта и лятото, но през зимата — страшно. Понякога зимните бури беснееха така свирепо, че ние се хващахме един за друг, за да не ни отнесе вятърът. Крачехме с наведени глави срещу виелицата, омотани в шалове и с дебели тояги в ръце. Пътя не гледахме — нали пред нас е Каро.

В една такава зимна буря, когато прехвърлихме билото на Велчов баир, на няколко разкрача пред нас се провидя вълча глутница. Скупчихме се. И друг път бяхме виждали вълци, но отдалеч. Понякога само чувахме страшния им вой. Сега вълците бяха отпреде ни, проточени един след друг. Виждахме ребрата им, изпъкнали от глад, настръхналата козина, острите муцуни. Малките им очи ни гледаха хищно и предпазливо.

Ваклинчо, ученик в първи прогимназиален клас, изведнъж изпищя:

— Мамо, мамо, майчице!… — И загубил ум, се заозърта накъде да бяга. Неговият вик сякаш ни блъсна изотзад и както бяхме скупчени, хукнахме един през друг. Но Каро, за когото от страх бяхме забравили, изкрещя:

— Никой да не мърда! Стойте на място — така по? не смеят.

Останахме по местата си, а краката ни — подкосени. Вълците разтуриха редицата си и се пръснаха натам-насам. Някой от тях започнаха да се боричкат, други да се търкалят по снега. Стори ни се, че глутницата и не мисли да се занимава с нас. Виелицата помиряса. Малко се развидели. Пред очите ни се очерта малкият хълм. Него ако можехме да минем, ще бъдем в село. Петко от Йоргова махала предложи с разтракани челюсти:

— Да се юрнем по нанадолнището, няма да ни гонят, а, Каро? — И като гледаше изниско вълците, плахо-плахо запристъпя.

Каро го дръпна и предупреди дрезгаво:

— Не се измествайте! С едното око гледат в играта, а с другото в нас. А? видят гърбове, а? наскачат отгоре ни!

Петко остана на мястото си, както бе крачнал. Лицето на Каро беше побеляло като снега, но очите гледаха зорко и трескаво ту нас, ту разпиляната насам-натам глутница.

Неусетно вълците ни обградиха. Така, както уж нехайно се боричкаха. Двамина минаха зад нас, трима отляво, други отдясно и ние се видяхме в средата. Стана съвсем страшно. Някой заскимтя като кученце, а след това зави. Друг през сълзи започна да вика за помощ. Стресна ни пак Каро:

— Не бойте се!… Като воловете. Нали знаете воловете как се бранят от глутница? Събират си задниците, а срещу вълците остават рогата им. Не бойте се, бърже давайте гръб един в друг — и той пръв опря гръб в гърба на едного от нас. Образувахме кръг. Вместо рога ние държахме тоягите. Помирясалият вятър отново се усили. Заблъска сняг в очите. Криваците натежаха в ръцете ни. Отново чухме гласа на Каро — съвсем прегракнал и омаломощен от вятъра:

— Вълците са по-зли, когато се боиш. Не бойте се! И те се страхуват. Няма да ни нападнат всичките, а един по един. Някой ще се спусне към някого, уж да се хвърли на шията му. Няма да се хвърли, а само ще го удари с врат да опита. Веднага с тоягата по задницата — там е най-слаб! Чувате ли? Чувате ли? — викаше все по-силно и по-силно той, а гласът му сякаш не беше неговият.

Виелицата побесня. Претръпнали от страх и студ, стояхме по местата си в очакване.

И ето, един вълк, както нехайно чешеше с крак муцуната си, изведнъж се вторачи и полетя. Стори ни се, че той скочи върху главата на Ваклинчо. Но Каро беше прав — за миг вълкът се изви и блъсна с якия си врат краката му. Ваклинчо замахна като насън. Вълкът отскочи встрани, поизтърси се и започна да трие муцуната си в пряспата. Безпаметни от ужас, ние не можехме ни да викаме, ни да говорим. Стрелна се втори вълк. Тоя път замахна Петко. След малко — трети. Един от вълците попадна под кривака на Каро, но отскочи, помъкнал задница. Добре беше го ударил той и тъкмо където трябваше. Ударът на Каро поохлади смелостта на глутницата.

— Цял ден и цяла нощ ще ни въртят така, докато капнем — рече той и изведнъж като в скоропоговорка продължи: — Братлета, както сме си, крачка по крачка пристъпвайте към село. Никой да не се откъсва, разбрахте ли?

Нямахме сили ни да отговорим, ни да се мръднем. Тогава той ни заблъска с гърба си и макар съвсем бавно, групата запълзя. Обезпокоени, вълците отново заналитаха. Някой изпищя ухапан. В една вълча уста се мярна парче от нечий крачол. Ваклинчо замахна да удари стрелналия се към него вълк, но се подхлъзна и падна. Вълкът, окуражен, се хвърли повторно, но Каро застана пред падналия и посрещна нападателя с точен удар. След това дръпна Ваклинчо отново в кръга.

Когато се срещнахме с глутницата, беше около обяд. Започна да здрачи и ние едва тогава минахме хълма и се надвесихме над село. Щом се показаха първите къщи, Каро завика колкото му глас държи имената на познати и зли селски кучета:

— Карамане-е-е, Мурджо-о-о, Лиско-о-о-о, Ара-пе-е-е!

Кучетата чуха, па, изглежда, и бяха надушили вълците, защото залаяха, а след това ги видяхме, понесени към нас като облак. Щом усетиха село и кучета, вълците неусетно, без да бързат, в колона по един, прехвърлиха хълма. Кучетата минаха край нас като вятър и продължиха по следите им.

Отлепихме гърбовете си, но направили по две-три крачки, се почувствувахме толкова отпаднали, че кой където беше, седна в снега.

А Каро — нашият Каро, той се облегна на едно дърво, после неусетно се свлече. Неколцина намериха сили и разтриха челото му със сняг. Когато дойде на себе си, той ни изгледа всички поред, подпря се на лакти и беззвучно заплака.
10
В литературата и изкуството ... / Re: Добри Жотев Вълчи вървища
« Последна публикация от Велко Бояджиев - Януари 19, 2025, 04:29:42 pm »
Нелка
Дядо отглеждаше много хубави коне. Те имаха буйни гриви, дълги опашки и тънки крака. Най-красива от тях беше Нелка — гордостта на стареца. И досега си я спомням — вие тънката си шия, стройните й нозе стъпват сякаш не на твърдата земя, а в памук. Тя имаше огненочервен цвят, с бяло през половината ноздра и средата на челото.

Дядо яздеше Нелка само на големи празници, да речем, когато имаше сбор в съседното село или когато роднини вдигаха тежка сватба. В такива случаи той вчесваше грижливо гривата и опашката й. Извеждаше я на двора и поставяше върху неспокойния й гръб леко червено седло. Облечен в най-новите си шаячни дрехи с кафеникава кожена капа на главата, слагаше крак в лъскавото стреме и — хоп! — отгоре й. Когато ставаше дума за кобилата, старецът не можеше да се нахвали от нея и все я наричаше „моята Нелка“.

Не по-малко от дядо я обичах и аз и нищо, че не я наричах „моята Нелка“, тя беше много повече моя, отколкото негова. Нали аз я пасях, водех я на водопой — с две думи, яздех я всеки ден.

Нелка не беше само красавица, а и бързонога. Нямаше кон измежду най-бързите селски коне, който да й се опре. На всички надбягвания излизаше първа. Тогава, разбира се, яздех аз. След всяка победа на Нелка старият човек не можеше да си намери място от гордост. Събираше мъжете от цялата махала, черпеше ги с греяна ракия и току повтаряше:

— Моята Нелка никъде я няма!

В деня на едно такова надбягване времето бе лошо. Валя дъжд, изведнъж стегна студ и лъсна поледица. Дядо се уплаши:

— Не може, я виж каква е пързалка. Малък си още — ще се утрепеш!

Като чух думите му, краката ми се подкосиха. Ударих на молба:

— Деденце, пусни ме, няма да падна! Всяка година препускам, пък падал ли съм някога?

— Не — държеше на своето старецът, — лани, по лани времето беше хубаво, а сега, я погледай!

Отчаях се съвсем, отидох в дъното на двора, седнах на една греда и започнах да бърша очите си. Плача и гледам как отсреща на Равна лъка вече извеждат конете, които ще участвуват в надбягването.

Баба, трогната от сълзите ми, излезе на прага и оттам малко несмело заукорява дядо:

— Какъв човек си, пусни детето, я го виж, като болно е!

Старецът се разфуча:

— Ти си го разглезила него, та за нищо циври, ти!

Не стига това, ами тръгна към баба с вдигнати пестници. Уплашена, тя хлътна в къщи. Но дядо се отказа от побойническите си намерения, върна се на двора, повъртя се малко и влезе в тъмния обор. Надникнах предпазливо и видях, че той вчесва Нелка. Досетих се — готви я за надбягването. Подскочих от радост.

Но радостта не трая дълго. Хрумна ми, че дядо може да даде кобилата на вуйчо Владо. Той беше възрастен човек и старецът му имаше доверие. Ами сега? Заплаках отново, но тоя път пред вратата на обора. Плача аз, а дядо не ме и поглежда, мълчи и приготвя Нелка. Украси сплетената й опашка и грива с разноцветни конци. С чесалото направи по шията и хълбоците й красиви квадратчета. Колкото беше хубава, още по-хубава стана Нелка. Гледам я и очите ми ще изскочат от плач.

Защурах се натам-насам из двора. Какво мислеше старецът? Отсреща на Равна лъка надбягването започна!

Най-после дядо изведе Нелка. Стоях сред двора като осъден. Той ме изгледа изниско и сърдито заяви:

— На?, качвай се и мисли му само ако направиш някоя пакост!

Сложих крак в стремето и за миг се намерих на гърба на кобилата. Отлетях на Равна лъка, но там надбягването току-що бе свършило. Първенец излязъл Алчо, черният кон от Йорговата махала. Едър и силен беше той. Когато препускаше, земята се огъваше под копитата му. Хората ми се присмяха:

— Брей, много си подранил!

— Нищо — настоявах аз, — ще се надпрепускам с Алчо.

— Не може така — възпротивиха се мнозина.

Тогава стопанинът на черния кон се обади:

— Съгласен съм. Да ги надбягваме! Ако моят Алчо надбяга и Нелка, славата му ще бъде по-голяма!

Хората помислиха, помислиха, па отсякоха:

— Добре, щом си рекъл, надбягвайте се!

Нелка и Алчо застанаха един до друг. Тя, лека като омара, той, набит и силен, удря с копита, пръхти нетърпеливо, а очите му горят като пещи.

Дадоха знак. Препуснахме. Трябваше да изминем километър, на определено място да обърнем конете и да се върнем там, откъдето сме тръгнали. Който пристигнеше по-напред, щеше да бъде победителят.

Наведох се над тънката шия на Нелка. Тя препускаше устремно. Едвам усещах как нозете й досягат земята. До нея, без да изостава, прокопитваше пръстта черният Алчо. Когато стъпваше на камък, изпод копитата му излитаха искри.

Прелетяхме определения километър, без да вземе преднина никой от конете. Дойде време да спрем, да се обърнем и да препуснем обратно. Дръпнах юздата на Нелка. Тя изведнъж намали и се закова на място. Обърнах я светкавично. Алчо притопурка и докато да спре и да се обърне, загуби време. Нелка взе преднина. Но черният кон напрегна неизчерпаемите си сили, застигна я и постепенно я задмина. Тогава Нелка, която не беше свикнала да гледа конска опашка отпреде си, устреми шия и аз усетих как в ушите ми вятърът заблъска по-силно. Стори ми се, че тя се откъсна от земята и полетя ниско, ниско над нея. Настигна Алчо. Изравниха се. Надмина го.

Тъкмо тогава, се случи нещо страшно. Черният кон се подхлъзна, падна на глава, подви врата си и повече не мръдна. Ездачът му се преметна през него, падна и ударил се силно, с мъка се вдигна. Дотичаха хората, но конят беше мъртъв.

След това надбягване дядо не събра съседите да ги черпи с греяна ракия, задето Нелка и тая година бе излязла първа. Мъчно му беше за черния Алчо.

Десет месеца по-късно загина и Нелка.

Трябваше, да отида до съседното село, за да поканя наши роднини на сватба. Женеше се вуйчо Владо. Взех павурчето с ракия и възседнах Нелка. Беше краят на декември. Почти нямаше сняг, но денят бе студен и мъглив. Пристигнах около обяд. Поканих роднините на сватба и според обичая им поднесох павурчето да сръбнат ракия. Радваха ми се те, нагостиха ме, а след това ме изпратиха.

На връщане задуха остър вятър, примесен със зърнест сняг. Нелка се носеше в лек галоп. Бях забил глава в гривата й, защото ледените зърна удряха в лицето ми. Равномерният бяг на кобилата ме унасяше в дрямка. Изведнъж тя се изправи на задните си крака. Неподготвен, едвам се задържах на гърба й. Надникнах от едната страна на шията й и видях вълк. Нелка остро изцвили. Дръпнах юздата й, тя се върна две-три крачки, вълкът пристъпи към нас. Подкарах я, тя тръгна напред, вълкът отстъпи. Разбрах, хищникът може да ни върти така цял ден и цяла нощ, докато останем без сили. Мъчех се да накарам Нелка да застане на едно място, но това беше невъзможно. Зверът не изпускаше от очи не кобилата, а мен. Смяташе ме, види се, за по-опасен от нея. Реших да го смутя, като подкарам ужасеното добиче право срещу него. Пришпорих силно кобилата. Тя изцвили и диво се хвърли напред. Вълкът отскочи вдясно. Скокът му беше толкова ловък, че аз не можах да го проследя. Както се намираше пред нас, той изведнъж се оказа на друго място. Нелка започна да се хвърля като кенгуру. Веднъж, втори път. При второто скачане нещо изпука в кръста й. Хищникът беше вече зад нас.

На никое надбягване Нелка не бе препускала така. Около мен всичко се завъртя. Не смеех да се обърна. Ако вълкът хукне подире ни — няма да му избягаме. Бърза е Нелка, бърза, но вълците тичат по-бързо. Стори ми се, че зад нас се чува дишането на звяра. Трескаво извърнах глава — гонеше ни. Виждах как, макар и бавно, той ни застига. Погледнах напред, селото беше близо.

Това ни спаси. Преди гладният звяр да ни доближи толкова, че да може да скочи върху нас, ние навлязохме в една от махалите. Изскочиха кучета. Вълкът спря — пътят му беше преграден.

Дръпнах юздата на Нелка, за да намаля скоростта, но разбрах, че тя я е захапала със зъби. Не можех да я управлявам. След малко влязохме в нашия двор. Там кобилата спря, изправи се на задните си крака и ужасена извърна глава. Цялата трепереше. По гърдите и хълбоците й се стичаше обилна пяна. Въведох я в обора. Тя постоя малко и легна. Не взе никаква храна.

Нелка лежа така два дни и на третия умря.
Страници: [1] 2 3 ... 10